"Уили, защо си толкова дебел? Защо си толкова мазен? Защо? Защо?" Мърморя си го под носа докато вървя с бързи крачки през житното поле. Ушите ми бучат. Сърцето ми се свива толкова силно, че боли. Въздухът не ми достига. Усещам непозната тежест в гърдите. Не е притеснение, страх или мъка. Тежестта на провала. На собствения ми провал. По- тежък от 10 щайги с гадни ягоди. Честно, никога не се бях чувствала така. По принцип сетивата ми са притъпени и денят ми минава като на сън. Вчера обаче едва се побирах в кожата си. Продължавам да проклинам Уили, гадното му куче и всички сортове ягоди, за които се сетя. Продължавам да вървя. Най- накрая. Брега на морето. Избирам си един по- хубав камък и се просвам отгоре му. През главата ми прелитат меко казано мрачни мисли. Шотландци, излезли на сутрешна разходка любезно ме поздравяват от време на време. Няма какво да направя. Просто затварям очи и заставам спокойно. Слава богу винаги съм имала способността да овладявам нервите си. Коства ми само около 10 минутки съсредоточаване. Шумът от вълните измива съзнанието ми и отново се сдобивам с онази безгрижна празнота, която така обичам. Чак сега забелязвам къде се намирам. Едва ли някога в живота си съм била на по- красиво място. Красота. Няма как да го опиша. Не само поради очевидната липса на какъвто и да е било литературен талант. Aко не го попиеш със собствените си очи не може да добиеш и минимална представа. Така за първи път се съгласих с онова изтъркано изказване на Достоевски. Ама е прав. Чак се шокирам от себе си. Явно хората все пак се променят. Явно и аз.
Оставам там около три часа. Вървя бавно по брега и си тананикам онази песничка на The Kooks.
Няма коментари:
Публикуване на коментар