Вече почти 22 (след има- няма месец ще станат таман) години съм на този свят. Малко по- малко от четвъртък век. Четвърт век. Век. Думичката век звучи стряскащо. Звучи дълго. Въпреки, че е толкова кратичка оставя усещане за нещо тежко, тромаво и влачещо се. Дори и само четвъртинката от нейната тежест не ми се отразява особено добре. Що се отнася до собствения ми живот де. В учебниците ми по история четвърт век се събира в рамките на около 100 страници. Основни политически, икономически, културни процеси, развиващи се в обществото. Война, преврат, въстание, революция, свобода, равенство, братство. Бум! Тряс! Светът е променен завинаги. 100 страници претъпкани със събития. 100 страници написани с кръвта на хиляди, на милиони. Какви страници само. Какъв четвърт век. А моят четвърт век? 100 страници са му прекалено много. Може би 10? Но дори не знам какво бих написала в тях. Когато записах история имах искреното желание да науча повече за цивилизацията. За всичко, което сме успели да изградим. За пътищата, които сме извървели за да стигнем до тук. Сега всички тези неща ми тежат. Много. Въпреки това представата за моя си четвърт век е по- тежка от тази за всички хиляди години, описани в книгите, които съм изчела до сега. Което е абсурдно. Ако бях станала пианист (ех) може би нямаше да ми е толкова абсурдно. Но в историята няма "ако". Първото нещо, на което ни научиха в университета.
Няма коментари:
Публикуване на коментар