Bad days Good fortune

2012-02-16T17:10:00.001+02:00

Реших да си я купя преди да съм станала прекалено стара да чета подобни книги.

2012-02-05T22:24:00.000+02:00

2012-01-24T20:37:00.001+02:00

АААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААААА

следователно

2012-01-21T11:04:00.000+02:00

сънищата не се сбъдват... животът продължава

2012-01-16T21:32:00.001+02:00

Все они красавцы, все они таланты, все они поэты.

2012-01-12T20:49:00.001+02:00

Не обичам парите. Обичам книги.

Банка: усмихнат и прекалено симпатичен младеж ме поздравява учтиво и си върши работата както трябва.

Библиотека: вкисната и прекалено чорлава лелка ми говори с недопустим тон и ми пили нервичките.

Обичам банката. Мразя библиотеката.

Да, не е хубаво това.

Но все пак.

И парите и книгите са просто хартия.

wrong

2012-01-04T19:40:00.000+02:00

Нещо не е наред. Не знам защо, как и кога. Дали имаше точно определен момент, в който оплетохме конците и затънахме до шия в лайната или си беше въпрос на някакъв продължителен и сложен процес. Имаше време, когато всичко изглеждаше както трябва. Имахме отлични оценки в училище, свирихме и пеехме заедно, разхождахме се в гората, започнахме да пишем книга. Бяхме чудесни деца с мечти, въображение и всичкото му там.Нашето поколение уж започна добре. Родихме се и отраснахме в свобода.Само дето пораснахме и...и не станахме такива, каквито трябваше.Чудим се какво да правим, всичко наоколо ни се вижда сиво, банално и отвратително. Апатични, мързеливи, отчаяни, изнервени и безпарични. Щяхме да оставаме в България и да оправяме положението. Сега всички си мечтаем колко надалеч да избягаме. Щяхме да работим това, което обичаме. Сега не обичаме нищо.Чувствам се като в онази сбъркана песен на Depeche Mode, като в посредствена фентъзи история, в която доброто е сключило позорен договор със злото и никога няма да го победи, като в роман на Достоевски претъпкан с истерични и самозаблудени персонажи. Нещо ни липсва. Нещо изгубихме. Дали е вяра, дали е морал, цел, посока, любов към живота. Знам ли. Най- вероятно всичките. Но много се надявам тази година да се стегнем и да спрем да бъдем такива тъпаци, защото можем да сме хиляда пъти по- добри. Защото знам, че не сме такива. Дано, дано успеем да бъдем това, което наистина сме.

2011-12-24T19:42:00.001+02:00

I have always thought of Christmas time, when it has come round, as a good time; a kind, forgiving, charitable time; the only time I know of, in the long calendar of the year, when men and women seem by one consent to open their shut-up hearts freely, and to think of people below them as if they really were fellow passengers to the grave, and not another race of creatures bound on other journeys.

Charles Dickens

Kings Of Convenience - Boat Behind

2011-12-07T16:45:00.002+02:00

Колко да успокояват тея ...

ζῷον πολιτικόν

2011-12-05T19:48:00.001+02:00

-Днеска Плевнелиев ще държи реч в аулата. Ще ходим ли?
-Кой беше тоя Плевнелиев? Министърът на образованието ли?
-Президентът, бе Иринче.
-Ааа, вярно.

2011-11-25T21:06:00.001+02:00

Трудно ми е да не си спомням. Напоследък. Трудно ми е да понасям сутрешните мъгли, студа, хората около себе си. Усещам, че не звуча както трябва. Някаква носталгия ме мъчи. Не говоря за нещата, за които искам да говоря. Мисля за нещата, за които не искам да мисля.

Спомням колко ми липсваш. Напоследък. И не знам как да се справя.

ноемврийски дни

2011-11-19T21:25:00.001+02:00

Ноември е глупав месец. Скучен, безвкусен и сив. Сдъвкан и изплют. Изобщо напълно излишен. Не ми се занимава с него. Не ми се занимава с вас.

Може и да съм предубедена. Все пак всяка година този месец най- безцеремонно ме алармира, че часовника не спира да тик- така и годинките ми се трупат. Поне е необичайно слънчев (за сега). Това винаги помага (да бе).

Между другото, нещо позитивно. Изключително съм развълнувала за предстоящото писане на дипломната ми работа за катарите. Първо, защото темата ми наистина е нещо, от което съм заинтересувана и второ- защото е крайно време да се опитам да произведа някаква мозъчна дейност, та да видим дали още съм способна. Освен това тези четири ползотворни години, прекарани в старопрестолната Алма- матер подобава да бъдат увенчани с блестящ научен труд, достойно постижение на младия историк, пред когото се разкриват необятните възможности за кариера, просперитет и професионална реализация, които тази изключително търсена в България специалност предлага. (Средношколски даскал или ако съдбата е благосклонна- уредник в градския музей. И да- с позитивизма май не се получи за пореден път.)

Малко се поувлякох. Всъщност изобщо не исках да говоря за това. Целта ми беше да се оплача колко гнусен месец е ноември, че ме прави по- лош човек и прецаква взаимоотношенията ми с хората и също, че ми се иска да си взема синтезатора в Търново за да изразявам гнева си чрез музика, а не чрез пасивно-агресивни гримаси и стискане на зъби.

Декември, декември. Нямам търпение.

Есенен сън

2011-11-08T17:11:00.000+02:00

Притисна морен сън земята и мокра есен заромони...
Аз искам буден да живея, а колко много ми се дреме!

Христо Ясенов

wanna be the piano man (превземки разни)

2011-10-13T21:03:00.004+03:00

Вече почти 22 (след има- няма месец ще станат таман) години съм на този свят. Малко по- малко от четвъртък век. Четвърт век. Век. Думичката век звучи стряскащо. Звучи дълго. Въпреки, че е толкова кратичка оставя усещане за нещо тежко, тромаво и влачещо се. Дори и само четвъртинката от нейната тежест не ми се отразява особено добре. Що се отнася до собствения ми живот де. В учебниците ми по история четвърт век се събира в рамките на около 100 страници. Основни политически, икономически, културни процеси, развиващи се в обществото. Война, преврат, въстание, революция, свобода, равенство, братство. Бум! Тряс! Светът е променен завинаги. 100 страници претъпкани със събития. 100 страници написани с кръвта на хиляди, на милиони. Какви страници само. Какъв четвърт век. А моят четвърт век? 100 страници са му прекалено много. Може би 10? Но дори не знам какво бих написала в тях. Когато записах история имах искреното желание да науча повече за цивилизацията. За всичко, което сме успели да изградим. За пътищата, които сме извървели за да стигнем до тук. Сега всички тези неща ми тежат. Много. Въпреки това представата за моя си четвърт век е по- тежка от тази за всички хиляди години, описани в книгите, които съм изчела до сега. Което е абсурдно. Ако бях станала пианист (ех) може би нямаше да ми е толкова абсурдно. Но в историята няма "ако". Първото нещо, на което ни научиха в университета.

do better

2011-10-01T22:50:00.001+03:00

no worries

2011-08-16T20:08:00.001+03:00

"Аз пък да знаеш на колко хора дължа пари. И почнах да им се обяснявам: "Няма да ти ги върна, няма да ти ги върна" и така. Ей вчера срещам на улицата един приятел- свил се, навел надолу главата. Питам го: "К'во става бе? Що си се омърлушил?" Вика: " Ми имам да връщам на един 100 лева." "Ъ, ти пък. К'во ги мислиш толкова някви 100 лева. Не се излагай. Ей ся му звъниш, казваш му няма да ти ги върна и гледай как той ще почне да ги мисли. Няма да се притесняваш."

Коцето

a reminder

2011-07-31T19:26:00.000+03:00

Seaside

2011-06-20T13:19:00.010+03:00

"Уили, защо си толкова дебел? Защо си толкова мазен? Защо? Защо?" Мърморя си го под носа докато вървя с бързи крачки през житното поле. Ушите ми бучат. Сърцето ми се свива толкова силно, че боли. Въздухът не ми достига. Усещам непозната тежест в гърдите. Не е притеснение, страх или мъка. Тежестта на провала. На собствения ми провал. По- тежък от 10 щайги с гадни ягоди. Честно, никога не се бях чувствала така. По принцип сетивата ми са притъпени и денят ми минава като на сън. Вчера обаче едва се побирах в кожата си. Продължавам да проклинам Уили, гадното му куче и всички сортове ягоди, за които се сетя. Продължавам да вървя. Най- накрая. Брега на морето. Избирам си един по- хубав камък и се просвам отгоре му. През главата ми прелитат меко казано мрачни мисли. Шотландци, излезли на сутрешна разходка любезно ме поздравяват от време на време. Няма какво да направя. Просто затварям очи и заставам спокойно. Слава богу винаги съм имала способността да овладявам нервите си. Коства ми само около 10 минутки съсредоточаване. Шумът от вълните измива съзнанието ми и отново се сдобивам с онази безгрижна празнота, която така обичам. Чак сега забелязвам къде се намирам. Едва ли някога в живота си съм била на по- красиво място. Красота. Няма как да го опиша. Не само поради очевидната липса на какъвто и да е било литературен талант. Aко не го попиеш със собствените си очи не може да добиеш и минимална представа. Така за първи път се съгласих с онова изтъркано изказване на Достоевски. Ама е прав. Чак се шокирам от себе си. Явно хората все пак се променят. Явно и аз.

Оставам там около три часа. Вървя бавно по брега и си тананикам онази песничка на The Kooks.

Не исках, не исках да си тръгвам никога оттам.

2011-06-12T16:09:00.000+03:00

Чудя се как да събера последните две седмици в повече от няколко думи. А именно- студ,дъжд, кал, вятър, сандвичи с шунка, касетки, счупени нокти, кръв, пот, синини по бедрата, ягоди, ягоди, ягоди.. Разговорите са все на една и съща тема- колко касетки за колко часа за колко паунда.

Не ме интересува особено, че съм се потрошила или че хлябът има вкус на козунак (отвратително е, повярвайте ми). Интересува ме да единствено да постигна заветното число 40 за 8 часа. Струва ми се, че ще бъде чудо. За това се старая да си го изпрося. Моля се всяка вечер да не ме изгонят. Чета си Библията. Такива работи. Остава ми доста свободно време, в което нямам желание за абсолютно нищо. Дори нищо не мисля. Когато си толкова изтощен ти прави кеф да циклиш. Не че и преди не ми правеше кеф, ама сега ми е любимото занимание.

Още не ме е разтресла носталгията по България, но очаквам скоро и това да стане. Само ме хваща яд като си помисля, че там е 35 градуса, а тука е към 5 примерно.

Не съм завързала кой знае какви контакти, освен със съквартирантките си (добри момичета са). Българите тук не са толкова много колкото гадните поляци. Тея хора работят като машини, не миришат особено добре и само псуват. Не ги харесвам.

За Шотландия не мога да кажа почти нищо. Разгледах само близкото село. Тоест не го разгледах, а отидох до там да си купя хляб. Значи- къщите им са хубави, тревата е по- зелена, отколкото в България, морето е по- синьо, кравите им приличат на прасета, овцете им са свръхдебели и така нататък. За сега само селски истории.

Съжалявам, че е постът е такъв изтърсен, ама съм уморена и много ми се спи. Пък и нямам особено вдъхновение. Не мога да му сложа заглавие даже. Жалко.

(фал)Старт

2011-05-20T22:18:00.004+03:00

Първото изречение е важно. За всеки текст. Първите неща изобщо са важни. Първото впечатление се запечетва в съзнанието с години .За щастие потенциалните ми читатели са се впечатлили за първи път от мен преди доста време. Така че отдавна съм оплескала положението и каквото и да напиша сега е все тая. Оттук следва, че встъпителната част всъщност не ми е толкова важна и мога да мина с изсмукана от пръстите глупост.

Така... Направо. Скоро заминавам далеч от дома и тук смятам да споделям какво се ще се случва с мен и мислите, които ще ме осеняват от време на време. Не обещавам, че ще пиша хубаво. Не обещавам, че ще пиша интересно. Или смислено. Или пък грамотно. Изобщо на никого нищо не обещавам. Има ли обещания винаги има и разочаровани на края.

Предупреждавам за периодични изблици на сантименталности, "премъдри" екзистенциални разсъждения, смущаващи откровения и глупости от сорта, за които предварително се извинявам. Единствените ми два интереса (музика и история) също ще присъстват. Рядко.

Ще се опитам да не бъда прекалено дразнеща и досадна. Но разбирате, че не мога да обещая :)

Прекратявам мъките си и спирам до тук, защото за сега няма какво повече да кажа. Освен, че много се надявам за в бъдеще да има.